Крайъгълен камък

“Крайъгълен камък” е третата книга на Васил Лазаров, предшествана от стихосбирката “Песента на кондора“ и сборника с литературни статии  “Християнство и поезия”, интерпретиращ религиозни нагласи и християнски мотиви в творчеството на редица класици: Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Пейо Яворов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Елисавета Багряна, Атанас Далчев и др.
 Темата за християнската етика трайно вълнува автора, който е убеден, че “Християнството е съществен фактор за формиране морала на нациите, ценностната система, нормите на поведение, схващанията за приоритетите и възгледите за самите тях”.  След книгата анализираща религиозни мотиви в българската литература (“Поезия – Религия, 1943 г.) от Христо Недялков, задълго интерпретацията на тази тематика заглъхва у нас, за да се възроди отново след 1989 г. В близо четвъртвековния Преход, изпълнен с материални и духовни сътресения естествено се налага нуждата от нравствени жалони, ориентири, които да следва изтерзаният българин. Връщането към църквата, обръщането към законите на християнската етика, е един от видимите процеси, илюстриращи пътя на общество, търсещо опора за духа. Нуждата от вяра се възражда и като противовес на надвисналия сякаш над пропаст социум, в който българите носят последиците на миналото, абсурдите на настоящето и тревогата за бъдещето.
Васил Лазаров внушава чрез текстовете си връщането към изконни начала, с каквито е свързано християнството, сочещи път към Добро, към градивен и осмислен живот. Той изповядва увереността, че литературата трябва да възвисява, да облагородява, да показва кое е Добро и кое Зло, да съдейства за  въздигане на човека и добруването на народа.

Особено сполучливо тази позиция е откроена в романа “Крайъгълен камък”. Той следва класически тип повествувателна схема, която дава възможност да се представи панорамно платно на Прехода. Проследявайки живота на трима братя в гранично време В. Лазаров споделя своите наблюдения за българската действителност, опитва се да проникне в сърцевината на процесите, които текат видими и невидими в обществото. В такъв смисъл романът е художествен документ за един период от българската история, период на твърде много негативи и все пак период на непобедена, съхранена светлина. Същевременно повествованието осмисля редица вечни проблеми: за истината и лъжата, греха и възмездието, любовта и омразата, свободата, прошката и др.
Тримата братя тръгват по различни пътища, мотивирани от личния си избор.
Сюжетът, в който фикционалното и документалното се преплитат, се разгръща основно в София и Самоков. Оживяват конкретни топоси, политици от близкото минало, чийто буквални или перифразирани имена ги правят съвсем разпознаваеми, конкретни политически събития.
Но като че ли основната цел е да се разкрие “технологията” на измамите, “механизмът” на краденето в поредния период на първоначално натрупване на капитали, който би могъл да се нарече Епохата на голямото крадене. В тези вълчи времена изпъква оная “мръсна пяна”, позната ни от времето на Алековия “Бай Ганьо”, която залива пространството, доминира в обществото, деформира нормалния му ход, напредъка и развитието, защото весдесъщият Закон на печалбата е истинският цар... Зад него се крият личните интереси, един от двигателите за срастването на капитала с властта, с представителите на държавната политика.
Последователно художественото повествование маркира приватизацията,  разпродаването на държавното имущество, реституцията, “стъпването” на частния бизнес, процеса на “изцеждането” на държавата, кризата в културата,  здравеопазването, образованието, демографския проблем, навлизането на чужди капитали, кредитирането и последствията, контрола на “службите”, които не изпускат позиции, корупцията, нечистоплътната борба за държавните поръчки и др. Георги, един от братята, сравнява държавата със  “загинал огромен бозайник, чиято плът вече започва да се разкъсва и парчельосва от хищниците...”.
Как резонират тези процеси в душевността на хората, в семейството, личността, как се осмисля българския преход, това “сложно и противоречиво време, в което човешките отношения са поставени на изпитание”? Според повествователя “... след години хората гледаха на прехода и най-вече на икономическите процеси, които го съпътстваха, като на нещо нечистоплътно и мистично. Този процес приличаше на някаква драконова конспирация, изразяваща се в болезнена операция, чрез която бяха пожертвани съдбите на милиони обикновени хора”. В хода на фабулата са ситуирани коментарите на автора, който, вглеждайки се в действителността, откроява сред промените свободията, “най-уродливите мърсотии на човешките слабости”, липсата на  правила в обществото...: “Вихрушката на престъпността се чувстваше на обществените места. Тя беше нахлула дори в душите на хората. Навсякъде бушуваха скандали – наркотици, безчинства на улични банди, корупция в полицията, в съдебната система и в самия парламент”.
В това време на “вълчи порядки” идва видимото разслоение в обществото, отчуждението между хората, включително и между братята.
Те са твърде различни. Писателят умело ги индивидуализира чрез тяхната реч, мисли, постъпки, диалози, чрез директни характеристики... Особено ярко е обрисуван образът на Росен, в който авторът влага известен идеализъм и романтична нотка, представя го като антипод на другите: Жеко и Георги. В руслото на “псевдобизнесмените” Жеко е човек артистично общителен,  комбинативен, умее да чете в душите на хората, консумира живота “в нероновски стил”, поглъща го “като блажена амброзия”, движи се “по ръба на закона”. Хазартът, жените, интересът към парите, авантюрата са неразривно свързани с лика му на мошеник, който може “да се изхлузи от всяка неприятност, подобно на хлъзгава мокра пъстърва”.
 Георги - макар и умен, специалист в професията си,  понякога аналитичен и точен в анализите и оценките си, е егоист,  у когото животинското, хищническото е определящото; той търси изгода във всичко, включително и в брака, животът му е низ от компромиси със съвестта; лицемерието,  ласкателството, даже бруталността са неотменни “инструменти” в хода на неговите сделки; яденето и сексът съпътстват неизменно постъпките му. “Той бе посветил тялото, духа и задника си – казва авторът – на жаждата за богатство. Някаква частица от душата му, неприятна свидетелка на непрекъснатите му падения, се бунтуваше срещу постепенното му бавно оскотяване”; не помага на братята си, използва даже баща си, движен от алчността...
Като струйка чист въздух сред задушливата атмосфера на нравствен разпад е Росен, своеобразен чудак, скромен и почти незабележим. Образът му лайтмотивно извежда темата за християнската етика, за религията, осмислянето на Библията. За него авторът казва, че разбира християнството не като “ходене на църква и спазване на религиозни обичаи, а като възвишена и тайнствена философия свързана с ред прекрасни мисли и чувства, която да го съпровожда и ориентира в живота”. Росен вярва, че в света има висша справедливост, не приема за хората да се говори като за животни, защото съществуват “милосърдие, състрадание, солидарност, има любов”. Основният му принцип е да прави добрини. За него “достойно и красиво, това, което му носи “гордост и удовлетворение,  е “да се раздава безкористно в полза на близките си хора”; Да живее честно и трудолюбиво, следвайки съвестта си; да помага. В основата на всичко това е доверието и любовта му към хората. Кротък, но не и безхарактерен, разбиращ, но не и овчедушен, той обича природата, поезията, завладян е от хармонията на музиката, в края на своя живот се отдава на мечтата си – “да рисува керамични вази”. Изминава житейския си път градивно, следвайки кодекса на християнската етика.
Именно чрез неговия образ е постигнат своеобразен баланс в книгата. И то в период, когато българското изкуство в годините на преход за пореден път често манифестира уродливото, първичното, скотското, хиперболизира българските негативи и мощно зарежда една от най-проблематичните ни черти – българския нихилизъм, тръгнал особено устремно след Алековия Бай Ганьо. Наличието на един светъл персонаж не само внася известна хармония в повествованието, но и укрепва реализма му – по-верен, отколкото в редица други творби, афиширащи апокалиптичното ни Днес.
Росен е крайъгълният камък, поставен в ключовата колона на духовната  сграда, нравственият жалон, чертаещ Пътя към опазването и духовното ни съхранение. В тези внушения на писателя могат да се забележат морализаторство или тенденциозност, но те са канавата на текста, вплела най-важните послания. Струва ми се, обаче, че не във всички моменти образът му е психологически убедителен. Може това донякъде да е свързано с динамиката на повествованието – на места се “разлива”, става обстоятелствено, друг път – неубедително рязко прекъсва.
Втъкана оптимистична нишка в текста е промяната у Жеко, повлиян от Росен, както и идеята, че човек въпреки всичко, може духовно да се съхрани.
Сред женските персонажи се открояват най-вече Тони  и Симона. Едната – образ-символ на вечните изкусителки, които взривяват сетивата на мъжа, другата – с доминанта на духовната красота, е достойна и почтена, нежна и разбираща – опора на мъжа.
В тази сага за българския Преход  наред с динамичния наратив, релефните и запомнящи се образи, изпъкват живописни пейзажни щрихи, интересни сравнения, точен и хубав език.
Като всеки роман за Пътя много въпроси остават и отворени. Според автора верните им решения са свързани със следването на онези християнски постулати, които ясно внушават, че човешкото щастие се постига чрез обичта към ближния.
 
Цена: 8.70 BGN
Количество:
Copyright MAXXmarketing GmbH